 Людмил Янков – най-добрият алпинист сред поетите и най-добрият поет сред алпинистите.
Участник в експедициите “Лхотце 81”, “Еверест 84”, при последната от които с невероятна скорост се изкачва от 7170 м до кота 8500 м, преодолявайки 1330 метра денивелация на “един дъх”, за да окаже помощ на Христо Проданов. В многогодишната история за покоряване на Еверест няма подобен пример на човешка саможертва и героизъм.
На 16 април, ден преди смъртта си, Людмил пише един дълбок, проникновен и поетичен текст, от който лъха усещането за предсказание на собствената му смърт. Искаме да споделим този текст с колкото е възможно повече хора.
СТЪПКИ ВЪВ ВЪЗДУХА
Цяла вечност чаках този нощен сняг. Заваля чак през март, в самия край на моята суха и безплодна градска зима. Огромни неонови парцали застилаха пустите улици. Хората, както винаги, спяха, когато ставаше нещо хубаво. Белият шепот тихо покриваше калта и чернилката. Улицата пред мен се пречистваше. Което е винаги измамно. Светлият сняг се издигаше неусетно към фосфоресциращия мрак. Бялата стена се изправя към небесата. Да, разбира се, тук градът изпълзява под хълма. Притиска дъха ми със спомена за нещо отминало и почти измислено… Натрупаните нерви от долината понякога избиваха в подобна на днешната лудост. Като магнит ме привличаха към себе си ослепителните снежни върхове. Нищо не можеше да ме задържи в долината. Бях неподвластен на себе си. Това, дето трябваше да бъде собствена воля, въобще го нямаше. Цялата ми градска същност се стремеше към чистотата на високата планина… …По дяволите, не, не би трябвало да тръгвам толкова късно, ако имах поне малко „пипе“ в главата си. Беше вече късен следобед. Пътят до заслона е обикновено два часа. Новият дълбок сняг коварно дебнеше заплеси като мен. Беше студено и влажно. По долината бързо пълзеше към върховете морето от оранжеви облаци. Чувствах опияняващо свободата да живея по собствена воля. Над мен беше само късче небе, все още синеещо в талазите на мъглата. Десетки пъти бях минавал по тази пътека. Мислех, че познавам всеки скален зъб, всяка гънка, всяко скрито под снега водно око. Затова и не се притеснявах от късния час. Снегът свойски пропукваше под стъпките ми. ПЛАНИНАТА БЕШЕ В МЕН. Със сърцето си търпеливо се вслушвах в нейните тръпни въздишки. Тогава повярвах, че нищо не може да ме отклони от пътя към езерото. Кое беше това, което ме предизвика да забравя Границата? Дори не се извиних на Планината за мисленото предизвикателство. Бях толкова малък и така нахално дързък. Измених съвсем на онова, което с години бях получавал от нея. „Нищо не може да ми се случи!“ – някой от някъде ревеше и разбъркваше мътилката в душата ми. Много неща исках да забравя. Но…! Долу пред хотела и тази нощ местните „апапи“ щяха да откраднат на тази или онази кола чистачки и фарове, да източат бензина на други… „Местният“ милиционер щеше да се прави, че не вижда и чува… Зер гостите ще си намерят фар, ама защо да си развалят отношенията с „градските“… По коридорите щяха да беснеят цяла нощ неудовлетворените ухажори на германките… В ресторанта за трети път днес щеше да „свърши“ кока-колата… Височината ме отдалечава от болезнената скука на долината. Тези надоблачни зъбери изискват коректност и смирение, но дават човешка сила да се издигнеш над мърльотията, утаена неунищожимо в долината. Пак се повдига мракът в олекналата ми глава. Трябва да се отърся от всичко гадно. Да забравя гнева, роден от недоумението… Злобата, която в града всеки се чувства длъжен да излее върху себеподобния. Като последния „столичен“ шофьор, който се чувства болезнено задължен да изпревари провинциалния ми рег. номер. Пък дори и през тротоара или в насрещното платно, но да докаже софийската си принадлежност, да се отграничи от родната провинция. Раздразнението от житейските неблагополучия трябва да се разпредели и върху главите на останалите. И карането на коли се превръща в гладиаторска битка, където зазубрените закони и правилник са някакво далечно пожелание. Етиката и доброжелателството са изчезнали. Псувнята е „позиция“ за всичко. Лъжата е правдоподобна истина, кочанът с глобите е най-челният план за преизпълнение… Най-положителните човешки качества са бруталността, подлостта, лошотията. Високо се цени способността за съчиняване на правдоподобни анонимки. Така можеш незабелязан от сигурната си дупка да премахнеш по-чистите от теб, да отстраниш от пътя си по-добрите и да разкъсваш с чужди нокти по-силните от теб. Неестествено се люлеят заскрежените клони на клека. От тъмните снежни коренища извира сумрак. По петите ми досадно пълзи мъглата. Обувките пропадат дълбоко през няколко пласта замръзнал сняг. Всичко се забавя все повече и повече. Умората вече вкаменява мускулите. Искам да бързам, а не мога. Сърцето ще се пръсне на съставните си камерки и предсърдия. Белотата ме поглъща плътно. Всички гънки на релефа се размазват в безличната пустош. Вървя като слепец в предполагаемата посока. Тогава почувствах, че не съм сам. Някой живееше около мен. Клековите дървета проскърцваха от допира с невидимото му движение. Сърцето ми прескачаше трескаво по някой удар от бясното си лумкане, за да се вслуша в наелектризираната тишина. Снежната пустиня бе заредена с очакване… Затворих очи, за да го усетя. През стиснатите клепачи ме парваше горещият допир на ласкава доброжелателност. Поех в дълбокия сняг по-леко. Свистящият през гърлото ми леден въздух неусетно беше приел ритъма на някаква песен… Бяхме я пели по планините… Бяхме я пели с приятели, с нея бяхме спасявали от тъгата най-тежките далечни дни. Нещо упорито ме връща към спомените. Тръскам глава и се хващам за някои от многото ми проблеми в града. Но само след минута досадната мелодия ръмжи в гърлото ми. Стръмният улей е свършил неусетно. Местя нозе вече часове наред. Гъстата мъгла ме застига преди първия стълб на маркировката по хребета. Притъмнява. Пътят, който можех да измина с вързани очи (така съм мислел винаги), изведнъж се размаза в съзнанието ми. Нищо не можех да си спомня. Стъпвам безпомощно в лабиринта от скали и сняг. Каменните грамади изплуваха в млечната светлина едва на метри пред очите ми… Повърхността им беше изцяло облепена с ледено бяло-сини пера. Всичко наоколо се превръщаше във фантастична феерична приказка. Нищо не можеше да ме изненада. Отдавна бях претръпнал от самота и студ. Навремени вятърът с усилие разкъсваше белотата. Последните лъчи проблясваха за миг в сините кладенци на небето. По билото мъглата от долината се сливаше с ниско пълзящите облаци. Движех се на границата между земната и небесната белота. Болезнено присвих очи. Някой вървеше пред мен. Мислех, че съм повредил очите си от ослепителната мъгла. Но не… В кратките разкъсвания в гордия облак пред себе си виждах огромната сянка, която причудливо повтаряше движението ми. Бях много уморен. Сянката също… Имитираше всяко мое движение. Изглежда, бях самият аз. По-точно сянката ми върху белите облачни вълни. Ту краката, ту главата се късаха и отново се събираха с тялото. След малко вече ги нямаше. Червеното слънце изчезваше зад облачния хоризонт… Кратките разкъсвания бяха достатъчни, за да разбера, че съм загубил пътя. Бях на някакво непознато било, навярно разклонение на главното. При всичките си усилия не можех да реша къде съм се отклонил. Положението реално не отговаряше на настроението ми. Давах си ясна сметка, че предстои студена зимна нощ, но на сърцето ми беше спокойно и сигурно. Мракът неусетно се надигаше от долината. А в душата ми просветляваше. Сега бях сигурен, че не съм сам. Невидима сила се вля в изтръпналите от умора мускули. Гърбът ми се изправи. Някой искаше да ме гледа в лицето… Не вярвам в чудеса. Затова винаги със съмнение посрещам всичко казано или написано. Но вярвам в сетивата си. В това, което виждам и чувствам. Тогава вярвам, че го има… Дори и ако само сърцето ми го подсказва. Беше нещо силно и властно. Даваше ми смелост и сила, увереност и надежда. Беше частица от Шанса или Природата. Беше разточително и излъчваше нежност и очакване. Беше отегчено от самотата или шумната туристическа говорилня – невероятна дисхармония на остра транзисторна музика, превзети възторжени възклицания и мрачно старческо мърморене… Нещото търсеше съпричастие в една човешка душа, която смело и сигурно пристъпваше границата на вечните „бели“ простори. Ставаше все по-студено. Мътният снежен въздух кристализираше и кротко се утаяваше в тъмните сенки. Все повече ставаха неподвижните замръзнали съзвездия над облачните хребети. Беше вече нощ. Светлина сияеше над Черния чал. Никакво време, то не принадлежеше никому. Белият сребърен лунен овал едва доловимо чертаеше билото пред мен. Там, към края му, мамеше Нещото. Усещах го с непознати до днес сетива. Пронизваше ме с увереността си. С животински усет чувствах как прогонва тревогата и колебанието… Вече не затъвах така дълбоко. Леденият въздух се дишаше по-леко. Билото свърши внезапно. Изкачването към звездите пропадна в страховития хаос на отвесните стени. Пред нозете ми зееше пропаст. Сега бях сигурен. Сега лежеше в сенките сковано в лед Езерото. Не се виждаше, но магически привличаше надолу. Някой ме водеше там, при скалите на поета… „Оттук“, упорито настояваше нещо в мен, „няма да падне стаената лавина. Слизай!…“ Замръзналата дълбочина теглеше с исполинска сила. Колебливо направих първите стъпки… Чувствах, че дори смъртта не ме плаши. Вечността ми изглеждаше нещо съвсем допустимо. За нищо не съжалявах. Имаше такъв хребет. Не можех да разбера качвам ли се, или се спускам. Лепкавата мъгла потъмняваше и изсивяваше. Тогава почувствах с пълна сила волята. По-силна от моята! Нещото ме тласкаше нанякъде. Исках да спра, а не можех. Исках да говоря нещо, мое си, а механично повтарях „Върви, върви… Все някъде ще стигнеш. Поне езерото нବ¬м¬¬ери…“ Бях виждал това езеро, скътано в дълбоката, невидима от пътеката долина. Знаех, че един час ме дели от него до заслона. Там посоката не можеше да се обърка. Каменните стени ограждат пътеката. Там имаше сигурност. Само че езерото беше в бездънна и скрита от човешките очи долина. Остри зъбери пазеха от ръждясалите консерви и найлонови парцали, следващи еуфорията на туристите… Тръгнах. С остър пукот улеят се разцепи. Пукнатината бързо пропълзя от камък до камък, разшири се и улеят тихо се плъзна надолу. Не ме беше страх. Бях отгоре. Спокойно очаквах удара и снежната маса върху себе си. Но снегът капризно въртеше студената си мелница току под краката ми… Вече бях прежалил всичко. Не съжалявах за нищо. Доста неща бяха минали през мен. Смъртта беше близко, но не ме плашеше. Вярвах много в шанса си – или в спокойната доброжелателност на Планината… Не бих повярвал в лавината, ако не бяха огромните буци уплътнен сняг и лед. Беше безкрайно тихо. Отдавна се бяха стопили последните облаци и мъгли. Луната едва сега се подаде, за да ме убеди в големия ми късмет. Нямаше да замръзна тази нощ. Не ми е било писано… Някой чакаше нещо от мен. С усилие се вслушах в оглушителната самота. Това беше Езерото. Под краката ми зъзнеше черно-синя вода. В снежната козирка над Езерото снегът е повече от 2-3 метра. Опитвам с ледокопа отвесната преспа на навявката. Не е много твърдо. Скоро загрявам и работата потръгва. Стъпка по стъпка се връщам в студената маса. Снежната стена вече спокойно може да ме побере. Но аз продължавам да копая. Не се замислям: защо? Просто имам усещането за Друго присъствие. Значи поне сме двама… Горещият дъх замръзва в ледени капки по косата и стените на пещерата. Вече е почти комфортно. Благославям случайното хрумване да си взема газово примусче. Сега ще имам топлина, храна, светлина. Чувствам се почти щастлив. Запушвам входа с леден блок. Сякаш се скривам в някакъв друг свят. Сега съм извън света. В този снежен килер нищо не ме свързва с хората. Дори правилният кръг на газовия пламък синее като учудено езерно око… Става все по-топло… Неусетно се отпускам в дрямка. Не, трябва да направя нещо, да говоря, да пея, да надмогвам самотата си… Бях или уморен докрай, или луд… В пещерата беше и Другия… Нещото живееше и дишаше учестено от отсрещната стена. Очите му се криеха в ярката светлина на газовия пламък. Над дъха му снегът се топеше и капките тежко тупваха някъде във въздуха… Благодаря ти… Стопли ме… Много студ и мраз събрах тези години… Кой си – казвам. – Не съм направил нищо за теб. Защо ми благодариш? Замълча. Не знаеше помня ли! Знаех, че помня… – Помниш ли виното! Като невиждали вино пихме последната вечер преди много години. Помнех виното. Помнех и Него. „Поета“ му казваха… Така си остана – Поета – за приятелите и за Планината. На камъка – по градски полиран и лъскав, написахме: Поета. Никой не знаеше откъде идва и къде отива в долината. Неговият градски живот се губеше във вмирисани на тютюн и ракия тавани, в някакви съмнителни и мрачни реакции. Тази му част от биографията не интересуваше никого. Ние знаехме „Поета и Планината“… Когато загина, повярвах, че градът го уби. Безжалостната машина, дето дава работа, пари, къщи, го достигна тук… Падна от последното въже на маршрута. Там, където е почти равно. Бързаше да излезе, за да пътува за „надолу“. „Машината“ пак му обещаваше жилище, където да събере жена и деца от баби и дядовци… Затова се отвърза от въжето и пое сам по снежния хребет. Снегът „тръгнал“ там, където никога не е тръгвал досега. Снежната „дъска“ го помъкнала в безразличния си път към пропастите. Разтворените му невярващи пръсти се опитвали да задържат скалата под себе си. После полетял с вик в урвите. Тъмното тяло се сляло с белия водопад към долината. Един, два, три скални прага превърнали живото сърце на Поета в леден къс… Лежеше забит неестествено в снежната преспа. Беше с лице към хоризонта от върхове. Бил е мъртъв в последния миг от последния свой полет. Само мъртвите падат с очи към небето… Земята умъртвява в лице, а не в гръб. Гледаше спокойно – студен и безмълвен. Беше запечатал в очите си бягството към чистотата. – Помниш ли виното… Много пихме тогава. Така каза: „Карай, утре не се знае…“ Пи и драска по белите полета на вестника. Пак пи и руга чиновниците, дето не му дават една собствена стая. Пак пи и ни руга, че сме такива говеда, подлизурковци и страхливци… Не се напихме… Много неща имахме да си кажем, а нищо не казахме. Данчо се казваше. Сега се сетих… Даката. Ама малко го знаеха така. – А чушките помниш ли? Помнех. Още ми е криво от себе си. Неволно блъснах на пода буркана с червените капии… Беше решил да яде само чушки и сирене, за да почувства красотата на изгрева. Беше си го навил на пръста. Месото прави човека животно. А лисицата не разбира от изгреви. Не че не го ям, като го има. То и на гладен стомах изгревът не е изгрев. Няма въодушевление сутрин, ако не си вечерял… Та счупих буркана и изхвърлих чушките. Беше ми сърдит. Бях убил един изгрев в душата му. – Отдавна те чакам. Забравих лошото. Тук те доведох, в планината. Не мога все сам – щото в долината е същото – празни сърца, изранени колене и лакти, невиждащи очи… Стана ми студено и мъчно. В дупките на „Входа“ вятърът блъсна облак внезапно завалял сняг. Бялата пелена бавно ме късаше от света. …Няма да се задушим – отгатна мислите ми, – снегът пропуска въздух. Тук е широко. А ние сме само двама. Или по-скоро двама самотници… И не смятам да дишам мизерния ти въздух… – Не, не ме е страх… въздухът е като виното. Като свърши – свърши. Нищо не може да се направи… След някое време на човек му става все едно… Просто защото много неща стават истински с последната глътка… Ще те слушам, приказвай… и не се сърди, ако дремя… Уморен съм, но те чувам… Дума след дума… Чувам те с клетки в средата на мозъка, клетки, с които до днес не съм слушал никого… Дълго летях… Всеки скален праг отнемаше част от живота ми. Скалният праг разкъсваше живата тъкан… Не ме беше страх… Болеше ме само… Болеше ме много. Скалните прагове късаха от мене децата ми… Виждах очите им, спомнях си трескаво допир на потни ръце на деца… Нямаше време… Стремглаво летеше срещу мене Снегът. Летях със снежния прах срещу бялата твърдост на Земята… На скалните прагове останаха скъпите спомени… Долу, на бялата преспа, падна безжизнено, чуждо, грозно и черно петно. Гледах от последния зъб с удивление, страх… Оставах без лице, без костюм и без грим. Без човешката черупка оставах завинаги тука. Без град, топлина, без приятели, без светлина… Оставах гол, сам и далечен. – Много неща трябваше да се случат помежду ни… Познахме само чувството за родство на мислите ни. – А с виното почна и свърши… Под масата притискаха пода пълни с мъка бутилки… А върху масата лежеше вледененото тяло: щеше да се продъни стаята от тежестта на непоправимото. …Така си замина Поета. Остана само медната плоча под острия връх. Останахме ние, другите, живите… За да изпитаме верността на своята къса памет. Отиваше си, сигурно избледняваше образът на Даката – чертите му се разливаха, очите му губеха цвета си. Само черната фигура на жена му стряскаше суетните ни делници. Умолително ни гледаше в упор… чакаше, искаше да се върне към него през думите ни… които отдавна вече не горяха сърцата ни… Децата на Поета пораснаха и тръгнаха по своя си свят. Само черната фигура се смаляваше, прегърбваше, онемяваше… Бяха отлагали своите хубави думи за сетне, за някое кой знае какво специално събитие… Така си останаха и неказани. …Слушай – върнах се веднъж. Нямах покой, исках да зърна децата си… Върнах се в града… Мен, отдавна забравения, никой не чакаше в нощния мрак. Идвам да искам прошка от всички, непознати дори. Тази нощ ме превръща в каещ се грешник. Връщам се в града, който мразех и без който не можех. Студени неонови лампи уморено се взират в калните следи по снега – стъпки, които ме следват в полунощните сенки на белите улички. Някога, много отдавна, мечтаех всеки срещнат да ми бъде приятел. После, пак някога, не исках да познавам никого тук. Не беше отдавна, когато убивах приятелите с враговете си заедно. Вечно се прибирах отнякъде и отникъде. Имах само топлината, изгаряща ме с влажните длани на децата ми. Не можех да бъда щастлив като всеки човек… Безмълвно затрупа снегът, откъдето дойдох. Все по-бавно стъпвам натам и все по-бързо белота заличава следите назад. Колко пъти тръгвах и отново се връщах? Към един нощен прозорец вървях през целия свят. Той ми беше и покрив, и път, и врата. Сега вече нищо не искам. Сега никой не знае, никой не ме очаква сега. Кой чака дух без сърце? Никой не будува и не страда за мен. Отдавна всички приятели спят и не виждам молбата в очите им. Художникът рисува насън своята огромна вселена. Поетът чува в съня си стих като изстрел. Майсторът за хиляден път пада безкрайно дълго от скелето… Но за тях има утро… Аз съм пак тук след толкова време и нищо не зная за дните отминали. При кого да отида, за да чуя най-любопитното за себе си? Има хора информирани. От тях ще науча всичко за своето „аз“. Ще науча добре или зле съм живял… Но това е чак утре, сега просто се лутам в града. Не съм нито тук, нито там. Като след тежък сън се блъскам в късната нощ. На приятелските врати се зъбят ревниви жени: „Пак ли ти?“ – Не, не съм аз. Аз бях друг, мен ме нямаше хиляди дни, векове… Бях друг… Някога, преди много лета, аз бях тук и бях жив. Имах страст за любов, имах смелост за думи и сърце за голямата вяра. Да, бях тук и можех да пея, да страдам и да живея до смъртта си… Сега нищо не мога да сторя. Дори трайни следи, за да се върна обратно, не зная как да оставя в снега… Не е дори самота. Тя е в другия свят – на реалните неща. Това сега е тъга, много безкрайна тъга. Сега съм мумия в черната гъста смола на града. По нощните улици, болни от тишината, се лутам между два реда прегърбени стълбове. Мълчаливи светли кълба сочат посоката – път. Остави ли спомен и образ по моста от пръстта към духа? Изгаря ме болезнена жажда по неща, отдавна и завинаги пропуснати в дните и нощите ни, неща, зърнати и невидени, докоснати и неусетени. Протягам нетленни ръце навътре към себе си… Там някога беше сърцето ми, моето малко, като късче базалт, твърдо сърце. Години бавно усещах това концентриране, свиване и умиране на едно живо сърце… Сега идвам нетленен в града, един зъл демон с едно антисърце. Многото злоба и злост превърнаха моята детска душа в сянка без сила, моя поглед – в угаснала свещ, коравата ръка – в просеща длан. Изкривих се от фалш и лъжа. Станах подлец… Затова мразя деня със светлината и въздуха. В мен има взрив, но няма искри… Имах и нещо добро. Имах пареща тръпка надежда в най-невинните клетки. Сега съм само нетленно търпение за вечността. Сега съм само невидим за живите въздух… и в близките сутрини ще бъде така. Ще бъда мъгла в лъчите на слънцето, мараня в зноя на летните дни и слана през студените нощи. Няма тяло за една празна душа… Ще се върна ли някога, за да го живея отново? Ще мога ли да го преживея отново? Защото бих го живял по същия начин… до края. Стряскам се. Жив съм. Буден съм. Неунищожен, можещ и тръпнещ. Няма време. Бързай, нещастнико! Жив си. Прави нещо! Обичай ги, другите, живите! Ликувам като победител, а схватката още не е започнала… Не можех да го утеша… Бях ням и тревожен… Търсех думите в главата си… Тя бавно се надуваше като тъпан… Разкъсваха се гърдите ми от жажда за нещо хубаво и ласкаво… Изпълваше ме безсилие и безутешност… Пламъкът слабо синее в ъгъла. В пещерата е топло и задушно. Снегът е затрупал отвора към въздуха… С усилие разравям неприятно студената „тапа“ на входа. Слънчев лъч се блъска в заледените стени на бивака. Няма го… Поета го няма… Не смея да се обърна зад себе си… Просто не е имало НИЩО. Разбира се. Аз съм жив, тук съм все още. В този свят. И съм сам… Поета го няма… Тука седеше, зад примуса, говореше, плачеше… Сън ли е било? Измъчено тяло и съвест са търсели дъх от поета… Неясна вина за страха и мълчанието правеха яркия ден по-сив от нощта. Бях жив, но слаб, гол и безсилен. Дишах, но нямах смелост в гърдите си. Дори не можех кураж да му дам за безкрая. Дори и насън… Закъснявах. Слънцето беше вече високо. Ослепителният сняг покриваше целия свят от върхове, зъбери, пропасти и долини. Беше чисто и гладко… Освен спокойните петна през заснежената ледена повърхност на Езерото. Бележеха пътя към онази злокобна скала, дето гледа на изток, към слънцето. Нямаха начало и край тези сенки в изгорелия блясък на пресния сняг… Бяха нощни, дълбоки следи, уверено тръгнали от бивака към утрото…
Kuber press
|
