Сигурно на много от вас Рила е една от любимите български планини. И ние от ТД „Осогово“, град Кюстендил не правим изключение,съобщават от ТДП Осогово Кюстендил. През 2014 година ще празнуваме 100 години от основаването на дружеството. Затова решихме да възстановим една позабравена през последните години традиция – екскурзионните летувания. Няма по – пълноценен контакт с природата от тази форма на почивка и релакс в планината. Речено – сторено!
Избрахме си маршрут – Долна баня – хижа Венетица – хижа Белмекен – хижа Заврачица – Боровец. Направихме си резервации по хижите. Събрахме малка, но задружна група и ето ни на 17 септември сутринта с 2 коли и 8 души в тях по пътя към Долна баня. Оставихме колите в двора на хижа Гергиница и разтоварихме раниците. Бяхме вече готови да поемем към хижа Венетица. Всичко започна с бонбони, защото водача Любо имаше имен ден. Хубав празник е денят на Света София и трите й дъщери Вяра, Надежда и Любов (нямат нищо общо с „тризначките“).
Едва ли това време на годината е най – подходящо за преходи във високата планина, но петте дни, които ни предстояха се паднаха прекрасни. Времето беше чудесно, а видимостта отвисоко няма нищо общо с тази през юли и август. И така след близо 3 часа вече бяхме на хижа Венетица. Приветливи хижари ни настаниха, нахраниха и казаха откъде да си съберем дърва за огъня пред хижата. Предстоеше една незабравима вечер с китара, която си носехме с нас и топлината на огъня под звездите.
На другият ден сутринта след пържените филийки със сладко и чай тръгнахме за хижа Белмекен. По пътя се замислих, че неприлично малко хора минават в този дивен край на Рила. Скоро минахме и покрай оборудван заслон, който най – често се посещава от ловци. Но в него имаше всичко необходимо ако някой замръкне наоколо да не се чувства изоставен. След около 5 часа бяхме на хижа Белмекен. Настанихме се, хапнахме до красивото Равни връшко езеро, след което желаещите отидохме до връх Белмекен. Невероятна гледка ни очакваше там. Накъдето и да вперим взор видимостта беше превъзходна. А когато слязохме на около 200 метра на югоизток от върха пред нас се ширна язовир Белмекен с цялото си великолепие. Трудно човек може да откъсне очи от толкова красота наоколо, но се налагаше. Гледахме към връх Ибър право на запад и се молехме утре да е хубаво времето когато сме там. Прибрахме се в хижата, че китарата и компанията ни чакаше с нетърпение. Бяхме в кухнята – столова с хижаря Георги, че навън вечерите са студени на тази надморска височина (2224 м).
На сутринта след мекичките и чая тръгнахме през въжетата на връх Острец (Сиври чал) към връх Ибър. На въжетата си бяхме чудна гледка, но туристите сме така! След Ушите се разделихме на две, защото не всички искаха да изкачат върха. До хижа Заврачица ни чакаше доста път и всеки преценяваше докъде му се простират възможностите. Връх Ибър е нещо като институция и когато си го изкачил разбираш защо е така. На върха освен снимките написахме и няколко реда в книгата на върха. Тя се пази в една метална кутия под една скала и последните писания в нея бяха на руски. Нашето гласеше така:
Този връх е друг калибър,
Туй отвсякъде личи.
Не защото се нарича Ибър,
А защото сбъдваше мечти!
Верни на максимата да не се задържаме никъде повече, отколкото трае възторга ни тръгнахме да настигаме групата по дългия път към Заврачица. Пристигнахме уморени, но горди от направеното през деня. Повече от 10 часа ни бяха необходими за днешния преход, но настроението в хижата беше вълшебно. Навън заваля закратко, а вътре пеехме продължително.
На другата сутрин програмата беше волна какъвто беше и духът ни. Повечето се отправихме към циркуса на Маричините езера, а някои останаха около хижата за кратки разходки и пълноценен контакт със Слънцето. Тръгнахме към хижа Марица и преди да я стигнем влязохме в долината на едноименната река и така по нея стигнахме езерата. Омаяни от красотата им дълго не можехме да се разделим с тях. Накрая изкачихме стръмния склон между Маришки връх и Манчо и се озовахме на пътя от Мусала за хижа Заврачица. За десерт на връх Манчо видяхме и две диви кози. И така отново се озовахме в хижата за прощална вечер. Дълго време не стихна звука на китарата и на смеха ни. Така съпреживяхме една прекрасна приказка в Рила. На сутринта с мъничко тъга слязохме до Боровец и докато основната част от групата ядеше шкембе чорба за обяд шофьорите се изнесоха на автостоп до Долна баня за да си вземат колите и да се приберем.
Така завърши едно незабравимо пътешествие в Рила и едно пътуване към възродените традиции на ТД „Осогово“, град Кюстендил.
Кубер прес |
