 Отбелязаха годишнина от трагедията при Таваличево.
Представители на БСП Кюстендил и БКП почетоха Аничкин, Стефан Димитров и Харалампи Иванов, Игор Игов от БКП Кюстендил припомни трагедията от 1944 година съпътствана с предателството, съобщи за „Кубер прес“, Елица Панева областен координатор на БСП Кюстендил.
„ Паметниците са важна част от културната идентичност и самобитност на обществото. Това не са просто късове камък, това е съхранение на историческите ценности, като социален ангажимент пред обществото. Всеки паметник е част от идентичността и културното развитие на едно общество. Днес БКП Кюстендил и БСП Кюстендил отново сведохме глави и почетохме годишнина от трагедията при Таваличево. Памет за Харалампи Аничкин, Стефан Димитров и Харалампи Иванов !“ добави тя.
Сега селото е спокойно. Пролетта е разбудила дърветата и зеленият им цвят приятно гали окото. По улиците тичат безгрижни дечица, бързат за някъде хората.
Така е сега. А преди години този ден се превърна в кошмарен за таваличани. Писъкът на куршумите и трясъкът на бомбите накъса спокойствието на деня, хвърли в паника хората. Повод за всичко това беше едно подло предателство.
След убийството на Мара Петлякова връзката на дупнишкия партизански отряд „Коста Петров“ с Централния комитет на партията се прекъсва. Това налага да бъде изпратен в отряда друг човек. Най-лесно тази задача може да се осъществи с помощта на Кюстендилския отряд, чията задача е поддържането на няколко нелегални канала.
През май 1944 година Кюстендилският отряд получава нареждане да преведе при дупнишките партизани членът на ЦК на партията Стефан Димитров, най-възрастният партизанин в България. С тази задача са натоварени Кирил Николов — Странджата и Харалампи Аничкин — Паисий. Срещата е определена да стане около Катрище или Таваличево. С тях заминава и Ангел Змияров. От Дупнишкия отряд тръгнали Харалампи Иванов—Камен и Марко Бехар — Челкаш.
Край Таваличево партизаните се срещнали и решили да си отпочинат при сигурни ятаци от селото. В Мирчо Генин се настаняват дядо Стефан, Камен и Паисий, а в Симеон Илиев — останалите трима. Всичко до този момент е изпълнено безупречно.
На 7 юни сутринта Xаралампи Иванов, който е родом от това село, излязъл да набера череши. За беля обаче го забелязва детето на Никола Изполджията и побързало да се похвали из махалата: „Ампе си е тука“. Жената на Мирчо, където отседнали партизаните, го плеснала и му поръчала да мълчи. Изполджията обаче отдавна чакал такъв сгоден момент. Партизаните през есента на 1943 година ликвидирали зет му в Горна Козница, полицай, и той търсел начин да отмъсти за него.
От този момент ЗАПОЧВА ДРАМАТА.
Ятачката баба Пана Илиева е прехвърлила 75-те години. Времето е изтрило част от спомените. От побоищата в полицията ръцете й треперят, гласът й често-често пресеква. Но този ден тя помни и трудно ще го забрави.
—Партизаните ме изпратиха у Иван Тирибачки, Георги Генин, Мите Миразчийски и у други за дрехи и сапун. Като се върнах, ми казаа, че идвала некаква жена и ме викала. Требе да ни виде ми рекоа. Сетих се коя е.
За жената на Изполджията изглежда не е било трудно да забележи партизаните. Къщата е била малка — ,,солдрама, две стаи, кошара”. Изполджията бьрза при кмета, при Турчина, както го наричат селяните. Този бедняк не се замисля, когато тръгва да извърши пъкленото си дело.
След малко селяните чуват първите изстрели. Войниците, които са били в селото със съмнителната мисия по реквизиране на сламата, стрелят по Паисий, Камен и дядо Стефан. Тримата партизани се разбягали на различни страни. Вражи куршум настига Харалампи Аничкин в подножието на балкана, Харалампи Иванов тича към селото. Тук обстановката му е позната и навярно се е надявал да изчезне от погледа на преследвачите из тесните и криви селски улички. Но няколко крачки не му достигат, за да свие зад близкия ъгъл. Пареща болка прерязва крака му в глезена. Той се мъчи да направи нова крачка, но напразно. Безсилен пада на земята, а войниците като озверени кучета се нахвърлят отгоре му.
Най-далече успява да избяга дядо Стефан. В Таваличево партизаните са дошли от Катрище и затова той тича натам. Трудно е да си представи човек какви сили е притежавал този 62-годишен мъж, за да успее да бяга от врага повече от 3 км. Голият баир над Катрище ври от куршумите на картечниците. И уплашените селяни виждат как гоненият човек се спира и някак неестествено бавно се свлича върху камъните.
Какво става с другите трима партизани?
— Бех напунила фурната с леб кога загърмеа войниците — разказва баба Пана. — Чудех се що да права. Само току сновех до пато и обратно. По едно време изскочиа и партизаните, що беа у нас и побегнаа край селото. От них никой не можеа да утепат.
Разговаряхме за този ден с още един ятак — Георги Генин. Седнал на малко столче, едрият мъж, за когото трудно би се повярвало, че наближава 70-те, говореше бавно, с тежки въздишки.
— Бехме си правили сбогом с партизаните. Чичо Георгийо, рекоа ми, че дойдеме чак окол Петковден. На 7 юни с брато пръскахме лозе на „Расуля“. Като седнахме да обедваме, брато каза, че пак са дошли— Ампе, неколко други и един старец с тояжка. Тамън това си думахме и припукаа пушки. Скрих се зад една круша и наблюдавам що става. Нагоре видех един човек (Харалампи Аничкин — б. а.) и току го отнема. Трима избегаа накъде Катрище…
Врагът е в стихията си. Едни преследват избягалите партизани, други започват да арестуват. Ятаците, в които са били партизаните, са подкарани към Катрище. Още един ужасен момент се е запечатал в съзнанието на баба Пана.
— Качиа ни на една кола. По това време войниците довлекоа дедо Стефан. Влачат го за нозето, а главата му треска по пато. Оставиа го пред колата, та да се плашиме.
Варварството на палачите не стига дотук. Смятат, че това е малко, за да се запомни „тяхната победа“. На 9 юни в селото пламват три пожара. Две яташки и една партизанска къща са в пламъци. В дома на баба Пана имало чувал с морска сол на буци. Когато солта била обхваната от огъня, започнала да пука. Палачите бягали, защото мислели, че това са бомби, оставени от партизаните.
„Успехът“ на военните не радва хората. Те покрусени наблюдават тази вандалщина. Само неколцина потриват доволни ръце — свършили са добре работа та си.
Така трагично завършват събитията на 7 юни 1944 г. Три свидни жертви падат за народна свобода.
снимки:Елица Панева
Kuber press
>
|
